ФИЛМ НА МЕСЕЦА

ПОТЪВАНЕТО НА СОЗОПОЛ

от E. Дж. Уикиз

В Потъването на Созопол мярата на един човешки живот и на най-важните за протагониста хора е показана чрез изпиването на десет бутилки водка. Този филм издига до ново ниво терапевтичното състояние на човека, който пие, за да забрави проблемите си. Деян Донков като Чаво работи блестящо, като поддържа двузначността и егоцентризма на своя герой. Режисиран от Костадин Бонев и написан от Ина Вълчанова, този художествено-експериментален наратив провокира зрителите, като ги въвежда в сюрреалистичната среда, която отделя състоянието на сън от реалността, в която се е оказал Чаво.

Още в началната сцена потъваме в изтънчената нелинейна структура на Костадин Бонев. Бях впечатлен да видя мъж, който е загубил или изоставил всекиго и всичко, което някога е обичал или мразил. Плавният, „безшевен“ монтаж на Тома Вашаров е бил решаващ, за да се получи този нелинеен образ на съня. Преходите са плавни, за разлика от някои други сюрреалистични творби, които често са доста объркващи.

Чаво решава да тръгне на път, но не към Виена, където е семейството му. Вместо това, сякаш във сомнамбулно търсене, той се завръща в родния си Созопол, и неговата разходка по тесните улички на меланхоличния спомен започва. Той се подготвя за това пътуване, като зарежда хладилника с десет бутилки водка и слага лист на стената, така че да отмята всяка бутилка ден след ден. А когато приключва с десетата бутилка? Никой не може наистина да предвиди. Потъването на Созопол отказва да ви води, пускайки трохички по пътя.

В сънищата му виждаме Чаво как плува по морското дъно, където открива потопена стая с легло и брат му, положен до него. Гробовни знаци и реликви от миналото се нареждат по морското дъно, под обикновения пейзаж на селище, облегнато на ръба на времето.

Дните напредват с изпразването на бутилките. Дъждът завалява и морето нараства. Юни е, средата на лятото и облачно. Селото изглежда необитаемо освен неколцина срещащи се тук-там летовници, потънали в забрава. Изключителната естествена среда и умелата сценография правят още по-красив сюрреализма, докато всеки значим герой съпровожда Чаво до завършека на пътуването му.

За всеки, който е надарен с очите на художник, операторската работа е забележителна. Кинематографията е забележителна. Изображението е монохроматично, с фини изблици на топли цветове, центрирайки съзнанието на зрителя върху границата между живота и смъртта.

Всеки герой в тази история трябва да понесе своя личен багаж. Не винаги е лесно да различиш представите на Чаво от реалността, но това само подсилва усещането за близост с нашите собствени преживявания и нашата собствена смъртност. Тъкмо поради смесването на спомени и сънища, ние имаме свободата да бродим в собствените ни себеоткрития или неодобрения.

Въпреки че никога не е възнамерявал да предостави всички отговори, това е един много интелигентен филм. Той оставя в мен няколко въпроса без отговор. Созопол праг ли е между живото и мъртвото, където старите спомени са повторно изживени, но никога напълно решени? Краят е отворен, но той не лишава зрителя от удоволствието сам да открие решението, споделяйки със старите приятели на Чаво несигурността, идваща с кулминацията.

E. Дж. Уикиз е визуален артист, създател, дизайнер и издател на The Metamodern Magazine и ръководен редактор на Cult Critic Magazine. Неговата естетика се разполага някъде във водовъртежа между рисуването и филмопроизводството. Ерик е работил като арт директор, сценичен дизайнер и филмов сценограф в много филмови продукции от „The People under the Stairs“ на Уес Крейвън до най-скорошното му участие във “Verizon Go90 Channel”, продукция на комедийния сериал “Embeds”.

www.hlc-cultcritic.com/sinking-sozopol/

Festival Internacional de Cinema de Brasilia’2015

ПОТЪВАНЕТО НА СОЗОПОЛ

От проф. Густаво Фонтеле Доурадо

Не образите правят филма, а душата им…

Спомени, които не могат да бъдат изоставени. Град, непосещаван отдавна. И десет бутилки водка като дирене на мистично избавление. Това са нещата, които създават света на „Потъването на Созопол“, филм от България и трети игрален филм на Костадин Бонев, автор и на много документални филми.

Чаво е мъж на средна възраст, между 40 и 50 години. Той преследва мистериозна цел: да изпие десет бутилки водка, за да изживее нещо фантастично в родния си град. Защото след изпиването на последната бутилка водка, нещо трябва да промени различните животи вътре в него, в града му и в хората край него.

Филмът е един от най – красивите на Четвъртия филмов фестивал в Бразилия /БИФФ/, представител е на едно непознато кино, каквото е българското, и изтръгва суперлативи у хората, които го следят. За неосведомените, българското кино съществува от 1910 година и съществува редом до филмови великани като Русия и Полша и до различни като манталитет съседи като Турция, Румъния, Гърция и Македония.

Сюжетът ни препраща към обреда на ритуалното пиене, имащо за цел да удави лошите спомени и чувства. Повествованието ни спуска надолу по спирала, минаваща през различни острови на паметта и страданието. Така поредицата от бохемски истории, на финала с удавянето на града се трансформират в нещо величествено.

Зрителят се пита, дали Чаво и приятелите му ще оцелеят след дъжда, превърнал Созопол в море от горест? Или настъпването на морето ще спре преди удавянето? Меланхоличният тон на филма не предлага ясни отговори, подобно на филма на Сокуров „Руската арка“ /2002/. Морето се превръща в символ на невъзможното. С десетте бутилки водка Чаво поема риска и ще издържи изпитанието, към което се е стремял със завръщането си в Созопол. Морето скрива всичко, но същевременно то е пълно с избори, които макар и трудно достижими, могат да бъдат направени. Във филма на Сокуров е показана крайната граница, зад която няма къде да се отиде. „Потъването на Созопол“ не ни отнема надеждата, той е по – мъдър да ни остави и двете опции, отколкото да чакаме съдбовния край, без възможност за други варианти. Така най – важното послание на филма се концентрира в очакването – персонажите ще се удавят в безпощадното море, или ще предпочетат да живеят с това, което им е останало? Финалът дава на зрителя възможността да си отдъхне облекчено и да избере опцията, която му харесва.

„Потъването на Созопол“ е нова дума в развитието на кино – емоционалността и показва една нова Европа, която се опитва да излезе от задушаващия затворен кръг на днешния ден. Затова смятам филма за важен. Той наистина е един от най – добрите представители на българското кино от последните години.

www.naosaoasimagens.wordpress.com/2015/11/16/mergulho-em-sozopol-2014-iv-biff/

ФЕСТИВАЛ НА ЕВРОПЕЙСКОТО КИНО БЕРЛИН’2015:ПОТЪВАНЕТО НА СОЗОПОЛ

Байрън Бикслър, 16-ти ноември 2015

В “Потъването на Созопол” мъж на средна възраст се завръща в родния си дом - с десет пълни бутилки водка и с намерение да пресуши всяка една от тях. В годините на младостта му някога жизненият крайморски град е бил място на съдбовни събития – лошите сякаш повече от добрите. Своеобразното емоционално пилигримство на мъжа извиква отново изобилие от нежни спомени, свързани с образа на старинния град, понястоящем пуст и студен.

Дъждът вали безспир, а с покачването на водата вълните стръвно обгръщат скалите. Глутница кучета без господар се прокрадват меланхолично, вгледани в морето и в депресирания мъж, който може би е причината за непрестанния порой. Преди половината бутилки да са пресушени, познати лица започват да пристигат в Созопол, всичките изпратени от мистериозна жена – всичките любопитни какво приятелят им очаква да се случи след като изчезне последната капчица водка.

Режисьорът Костадин Бонев разказва тази мрачна история чрез алтернативна структура от ретроспекции и разговори, случващи се в настоящето, които от време на време неочаквано навлизат в сферата на метафизиката. Квази-сънища и няколко сюрреалистични момента са разпръснати в повествованието, а употребата на монтажа за смесване на миналото с настоящето допълва режисьорския подход.

В крайна сметка това е истински сериозен портрет на саморазрушението и на силата, която притежават приятелството и общността – силата да обуздаят неизбежните бури в една неспокойна душа. Така с помощта на внимателно построения сценарий и забележителното изображение, филмът успешно достига своя финал.

Байрън Бикслър

www.waytooindie.com/news/the-sinking-of-sozopol-euff-2015

ЕДИН ФИЛМ ЗА ПРИЯТЕЛИ, ЛЮБОВ, ДЪЖД И ВОДКА

Ивана Съчева, 18 Август 2015

Базиран на едноименната книга на Ина Вълчанова, филмът “Потъването на Созопол” на режисьора Костадин Бонев всъщност изследва човешката сила за саморазрушение, придружена от изпепеляваща любов, удавена и после съживена от десет бутилки водка и група приятели. Всичко това се случва в Созопол – най-старият крайморски град в България. Град с малки павирани улички, скалисти брегове, пясъчни плажове и стари кафенета в стил отпреди 1989 г.

Казано накратко, сюжетът проследява драматичния живот на Чаво (Деян Донков). След серия от големи нещастия в живота му, включително смъртта на всички членове на семейството му, развод, а после и изоставяне от голямата му любов (Снежина Петрова в ролята на Нева), Чаво решава да си организира нещо като самоубийство в бащиния дом, пресушавайки десет литра водка в старата семейна къща. Всичко това е преплетено с мрачни сцени с тягостно лошо време, бурно море, непрестанен дъжд, стари градски къщи и нервни изблици.

И все пак не бих определила филма като драма, а по-скоро като мистерия. А дори като мистерия, филмът е докоснат от позитивната нотка на истинското приятелство, защото въпреки всички несполуки и злини в живота си, Чаво не е оставен сам в потъващия си свят. Светлото лице на приятелството, обрисувано от Док (Стефан Вълдобрев), Джинджи (Васо Гюров) и мистериозна жена в червен шлифер (Светлана Янчева), се появява, за да блесне над сивите и наводнени улици на депресията на Чаво.

Филмът е с номинации в седем категории на фестивала New York City International Film Festival 2015, където бе отличен с награда за най-добър пълнометражен филм в международния конкурс.

Ивана Съчева

www.weekendnotes.co.uk/the-sinking-of-sozopol-film-review

ПИСМО В БУТИЛКА. ПОТЪВАНЕТО НА СОЗОПОЛ

Джон Секерка, 23 Ноември 2015

Подгответе се за потапяне. Това е един мокър филм.

В него има дъжд, има море, има водка. По-точно – десет бутилки.

Когато Чаво се завръща в крайбрежното градче от своето минало, той зарежда хладилника с алкохол и нищо друго. Това е мисия. След като нищо друго не му е останало, планът на Чаво е да пие и после да се присъедини към другите. Има ли живот след водката?

Това, което на пръв поглед изглежда като типична европейска депресираща история, всъщност се оказва експеримент, манипулиращ времето. Той ни представя мъртви персонажи и сюжетни линии, които се събират в самия край на филма.

Много мрачно, сиво и бурно пътешествие, “Потъването на Созопол” е визуално изпитание, което гъделичка любопитството с разкриването на всеки малък детайл. Някак като в живота. Познат с документалните си произведения, скокът на Бонев към игралното кино носи със себе си подхода му към изследване на страшните истини, създавайки интересно усещане за необичайно кино.

Джон Секерка

www.therevue.ca/2015/11/23/message-in-a-bol-film-review/

МАГИЧЕСКОТО ИЗПЛУВАНЕ НА СОЗОПОЛ

Проф. Ингеборг Братоева

„ПОТЪВАНЕТО НА СОЗОПОЛ“ на Костадин Бонев е безкомпромисно сложен филм – адресиран изключително към публика, ангажирана с основните въпроси на битието и способна да навлезе в нелинейно конструирания му екранен разказ, накратко – филм-удоволствие за ценителите на арт киното. Не знам, какъв е броят им сред съвременната българска публика, но съм убедена, че ценностите в изкуството не се измерват статистически и че българските киномани имат право на своите български филми. Затова мисля, че „Потъването на Созопол“ ни е много нужен тук и сега. С него Костадин Бонев се обръща към мислещия и образован български зрител (който, впрочем, винаги е бил в центъра на интереса му) и извежда на преден план същността на киното като изкуство, като средство за художествено себеизразяване, като естетическо поле, в което се дискутират екзистенциални въпроси.

Основният стремеж на Бонев в „Потъването на Созопол“ е да потопи публиката под повърхността на живота и заедно с това да я извиси над видимостта на ежедневието. Тази авторска амбиция е красиво защитена на всички нива на филма – от визуалното представяне на Созопол като магическо място; през метафориката на гмуркането към дълбините; през избора на персонажите, живи и мъртви, вплетени в общо битие; до драматургичната символика на финалния дъжд, освобождаващ от зависимости и вини, пречистващ и напояващ новото начало.

Познаваме това проникновение от документалните филми на Бонев, с които „Потъването на Созопол“ показва много по-силно стилистично родство, отколкото с двата му предишни игрални филма „Подгряване на вчерашния обед“ и „Военен кореспондент“. Подобно на най-добрите му документални филми, „Потъването на Созопол“ е основан едновременно върху проницателността на документалиста и върху финеса на артиста Бонев.

Режисьорът се стреми буквално да потопи зрителя в магическата реалност на своя филм и затова извежда метафората на потъването като визуален лайтмотив. И аз, макар и много изкушен зрител, гледам този филм отново и отново, за да потъвам все по-дълбоко в него и в себе си. Омагьосана съм от атмосферата му и всеки път откривам в него нови и нови дълбочини, като че ли разказът няма дъно, а се образува от подвижни пясъци и подводни водовъртежи, които ме увличат към все по-дълбокото. Гмуркането на главния герой Чаво (Деян Донков успешно се справя с малко необичайната за него роля на неуверен в себе си интелигент) само условно е част от действието.

Всъщност, зрителят е провокиран да осъзнае, че става дума за потъване в сънищата на героя, за потапяне в класическата зона на подсъзнанието. Това потъване в безсъзнателното е подчертано и на драматургично ниво от завръзката – от решението на Чаво да изпие десет бутилки водка. Героят вярва, че опиянението ще му даде отговор на въпроса, дали си заслужава да продължи да живее. Изходен момент на връщането му в спомените е асоциацията с обратното броене при поставянето на пълна упойка. Чаво гледа действителността сякаш под упойка, като в дълбок сън, в който смътно се появяват парчета от миналото. На екрана се пие почти непрекъснато и в големи количества. Пие Чаво, пият старите му приятели, които се притичват да го спасяват от самоубийство, пие дори мъртвата Джина. Пиянството е средство за потапяне, потъване в спомените, но и начин да се замъгли паметта, да се подтисне болката от чувството за вина. А Чаво страда от множество вини, сторени и несторени.

Героят, изгубен във времето, се опитва да събере парчетата от миналото си и да се пребори с усещането за празнота, с чувството, че му липсва идентичност. Мъчителното подреждане на този пъзъл предпоставя изключително сложното екранно време, което Коста Бонев нарича „интегрално време“. В крайна сметка усложненото взаимодействие между времевите пластове обърква зрителя, за да му внуши чувството, че всичко е настояще.

Тук трябва да отдадем заслуженото на режисьора по монтажа Тома Вашаров, който с рядко чувство за ритъм и пропорция успява да изведе визуалните и смисловите ориентири на зрителското възприятие. Действието преминава от времеви пласт към времеви пласт без никаква условност или предупреждение, сякаш самото море донася или отмива спомените на героите. Сюжетът на филма е разположен в многобройни, сложно преплетени времеви нива или по-скоро се носи върху различни времеви вълни, върху талазите на морските приливи и отливи.

В „Потъването на Созопол“ пътуването с лодка и удавянето на малкия брат принадлежат на спомена; потъналата на дъното на морето стая пък е спомен в спомена, или по-скоро сън за спомена, но и осезаемото настояще на героите е свързано с морето – с къпането в магическата утрин на Еньовден. Това е денят от годината, в който според фолклора се срещат светът на живите и светът на мъртвите, а Созопол е мистичното място на тази среща.

Както казва Джина (Светлана Янчева): „В Созопол логиката не съществува.“ В този филм границата между двата свята е представена като дифузна, пропусклива. Както е осмислена и паметта на живите, в която продължават да живеят важните за тях мъртъвци. Светлана Янчева като самоубилата се Джина (през по-голямата част на действието зрителят дори не подозира, че тази героиня е мъртва) тласка действието напред с особена сдържаност и загадъчност, като за пореден път тази актриса доказва, че е способна да внуши от екрана абсолютно всичко, включително и усещането за мистика.

Неин контрапункт е не по-малко загадъчната, но изпълнена с виталност и страст Нева на Снежина Петрова, която присъства подчертано красиво, дори когато сценарият я принуждава да се държи грозно. Всъщност, Нева е човекът, който принадлежи едновременно на миналото и на настоящето и чието завръщане размагьосва загубилия любовта ѝ, и оттук – връзката с реалността главен герой. Със завръщането на Нева настоящето надделява над спомените, над вините и травмите от миналото. На финала, след като е потопил зрителя, заедно с главния герой, до дъното на вината, конфликта и бунта, Бонев малко неочаквано го превежда през пречистването, към горната земя, към лъчезарното присъствие на любовта, която дава сила за живот. Финал, доста нетипичен за екзистенциалните пътувания, които предлага арт киното от Антониони до Ларс фон Триер, но пък толкова характерен и присъщ за светлия дух на Костадин Бонев.

СОЗОПОЛ КАТО СИМВОЛ

Представете си за момент, че няма към кого да се обърнете. Намирате се в безлюден град, изоставен от хилядите си туристи. Единственият ви истински спътник е алкохола, в случая: 10 бутилки водка. Навън не спира пороят. В тази ситуация със сигурност ви идва само идеята, че нещо много важно ще се случи, когато изпиете последната бутилка водка. Нещата или ще се оправят, ще намерите начин да се измъкнете от сивотата на безлюдния град, и ще заживеете щастливо. Другият вариант: светът ще свърши с последната глътка водка.

Това са само част от идеите, с които ще се сблъскате, ако гледате „Потъването на Созопол“. Този филм на Костадин Бонев, с перфектната операторска работа на Костантин Занков и майсторския сюжет на Бонев и авторката на едноименната книга Ина Вълчанова, разказват историята на Чаво (Деян Донков), мъж, изгубен в живота си и опитващ се да намери смисъл и причина за съществуването си в семейната къща. Той, чрез тези 10 бутилки водка, ще се сблъска със своето минало, със спомените на своето вече разбито семейство. Това е една много лична история, един поглед в живота на човек, който е забравил какво е да живееш пълноценно.

„Потъването на Созопол“ е един от най-добрите български филми в последно време. В него има определена идентичност, характер, който е уникален, липсващ в съвременното българско кино.

Марко Салиери

Мъж на средна възраст пристига с десет бутилки водка в мрачния и дъждовен Созопол, където отсяда в стара, почти разпадаща се, семейна къща... Още в самото начало на филма „Потъването на Созопол“ (реж. Костадин Бонев) се усеща, че може би предстои да се случи нещо крайно необичайно.

Прекрасният Созопол потъва, потъва и Чаво, който иска да се удави в миналото си с помощта на огромно количество водка. Спомените му препускат фрагментарно в неговото съзнание и не му дават покой, както и призраците от старата къща, в която уж е дошъл, за да намери уединение. Единственото му решение е водката – като изпие и десетата бутилка „нещо ще се случи“. Какво – не се знае, но всичко е по-добро от чувството за вина.

Филмът на Костадин Бонев е вдъхновен от едноименния роман на Ина Вълчанова, която е и негова съсценаристка. Не случайно лентата е носител на Златна роза 2014 именно за сценарий!

Операторската работа на Константин Занков е наистина майсторска. Той изгражда напълно нов Созопол – такъв, какъвто никой от нас не е виждал – Созопол с много дъжд и малко цветове. Дори интериорните кадри говорят по-скоро за липса, а не за присъствие. Созопол е превърнат в град, в който отиваш да умреш („А къде по-добре от Созопол?“ – е въпросът на Чаво).

Симона Петрова

Да покажеш Созопол като символ на безнадеждност е нещо необичайно и затова – твърде смело. За главния персонаж Чаво (Деян Донков), градът е символ на младост, мечти и любов. Той избира това място за да сложи край на живота си, а то му отвръща подобаващо, като живо същество, с постоянен монотонен дъжд, който сякаш иска да потопи всичко. Филмът на Костадин Бонев стъпва върху литературната основа на едноименния роман на Ина Вълчанова и не е случайно, че именно неговият сценарий е най-силното му звено (носител на ,,Златна роза‘‘ 2014 за сценарий).

Но обърнете внимание на подводните снимки, чиято красота контрастира със силно стеснените пространствени граници на филмовия разказ от повърхността. Под водата персонажите сякаш имат повече въздух.

Никъде обаче няма вечен дъжд и апокалиптично-призрачната атмосфера е пробита от лъч на надежда с изпиването на последната бутилка водка, която пък се превръща в символ на чудото. Защото понякога и в най-суровите и реалистични човешки драми, чудото ни спасява от потъване.

Росен Спасов

„Потъването на Созопол” (сц. Ина Вълчанова, Костадин Бонев, реж. Костадин Бонев) потапя зрителите в светла безнадежност, напоена с много дъжд, водка и цигарен дим... И дълбае навътре към сложните семейни отношения, натрупването на вини и грешни избори, причина за желанието на Чаво (Деян Донков) да стигне до дъното на последната бутилка водка.

Докато Чаво се бори със своята екзистенциална безнадеждност, измерена във десет бутилки водка, апокалиптична атмосфера на безспирен дъжд, кучешки вой и разлагаща се риба, ражда сюрреалистичната хипотеза за потъването на Созопол. На онзи митичен Созопол от миналото, който няма нищо общо със сегашния. Созопол, като последно убежище от дейстивтелността, където се смесват времеви пластове, реалност и сюрреалност. И тогава става чудото.

Катерина Ламбринова

Марко Салиери (21) и Симона Петрова (23) са студенти в специалност „Кинознание” в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Катерина Ламбринова (25) е студент в магистърската програма „Филмово и телевизионно изкуство” на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, която Росен Спасов (27) вече е завършил, а в момента е докторант към Институт за изследване на изкуствата, БАН.

ПОТЪВАНЕТО НА СОЗОПОЛ - ФИЛМЪТ

Има дни, в които дъждът вали като из ведро и си мислиш, че ще продължи с дни и няма да се измъкнеш сух от цялата работа. Има и филми, които разказват съдби, които са изпълнени със страдание, болка, раздяла и голяма любов.

"Потъването на Созопол" е точно такъв филм. Гледах го сам в огромен киносалон, което направи преживяването още по-силно. Нямах очаквания и не бях чел рецензии за тази лента, но всеки нов български филм на голям екран предизвикваше интереса ми.

Не зная, дали сте имали възможността да се озовете на българското Черноморие в малко градче или курорт извън сезона, когато всичко е пусто, студено и въобще не става за плаж. Има някаква дива романтика в празните плажове в празните заведения и празните улици. Дъждът отдавна е измил спомените от предишния сезон и скоро всичко ще е готово за новия.

За съжаление не така се случва с главния герой, който търси своето спасение именно в града на Спасението. Намира спомени, хора, приятели, чувства и своята голяма любов.

За десет дни и с десет водки в празния хладилник той търси смисъла и се връща назад. Който търси намира, а който силно желае, получава това, което иска, но дали времето, мястото и компанията ще бъдат подходящи? Оставам на Вас да разберете.

Не искам да отлича някой конкретно, защото всички играят добре в този български филм, но приятната изненада за мен бе появата на Васил Гюров като актьор, както и неговата песен във филма. Приятно гледане и слушане!

Александър Алексиев

http://alexanderalexiev.blogspot.com/2015/05/blog-post.html

* * *

Сега ще те пратя на кино. Не си спомням дали съм ти споделяла, но едно време бях филмово момиче. Доста преди да се превърна в книжно създание. Затова днес ще ми позволиш да се върна към старите си навици и да ти представя не романа на Ина Вълчанова "Потъването на Созопол", а неговата засядаща в ума и сърцето екранизация. Отиди да гледаш лентата. Непременно. Не защото е носител на две награди "Златна роза" (за сценарий и най-добра актриса), а понеже си заслужава. Всяка една минутка от времето ти...

Озоваваш се в Созопол. Началото на юни. С десет бутилки водка под мишница и тежест в душата. Дошъл си с цел. Да поправиш старата бащина стряха - покривът тече. Вярваш ли си? А още по-интересно, въобразяваш ли си, че другите ще ти повярват? Истината е, че си тук, за да преследваш призраци. Да смучеш алкохол и спомени. Да се омаеш. Да се наслаждаваш на горчивината и болката, пъплещи из вените ти. Мазохистично да чоплиш (не)зарасналите си рани - от най-дребната драскотина до онзи белег... Знаеш, онзи дебелия и грапавия, в средата на гърдите... Пристигнал си, за да виеш като куче. За да... Е, няма смисъл да изтъквам крайната ти цел. И аз, и ти сме напълно наясно с нея. Само че... Я виж онова ярко петно боя, дето ту се появява, ту изчезва и не те оставя на мира. Малко гадче! Не ти позволява да потънеш на спокойствие в лайната си, ъ, в минорното си настроение. Гледай, не е самО в мисията си... Довело си е и подкрепление! Уф, още натрапници... От най-лошия вид - ония, на които им пука. Които ги е грижа... Въпросът е какво ще правиш оттук нататък. Късно е. Небето не престава да плаче върху теб. Кога ще спре да те дави в сълзите си? Дали ще спре? А и водката е на привършване...

Допадна ли ти описанието ми? Мисля и чувствам лентата на Костадин Бонев, откакто излязох от киното. Финалните думи ме преследват. Ето част от тях (не цитирам точно): "Затвори очи. За какво ти е да гледаш града? Имаш го в спомените си. Помириши го. Той все още ухае хубаво (там, където не се занимават с пържене на понички, разбира се). Слушай го, все още има..." Толкова. За повече - купи си билет : ) Разположи се удобно в креслото и се наслаждавай на всичко, поднесено от режисьора и великолепните актьори Снежина Петрова, Светлана Янчева, Деян Донков, Стефан Вълдобрев, Леонид Йовчев... Гмурни се в красотата на подводния свят. Страх ли те е? Добре. Поседни за миг на крайбрежните скали и задай на Морето въпроса, който най-много те вълнува. Или може просто да помълчите и да се взирате един в друг. Хладно ли ти е? Клекни край лагерния огън, подхрани го, помогни му да се разгори и остави китарата на Васил Гюров от група "Ревю" да разбърка/подреди емоциите ти. Заваля ли? Последвай примера на героите и нагази сред вълните, обърнал лице към дъжда. Не ти се ще да мръднеш от брега? Тогава пробвай комбинацията "пъпеш-аншоа-жадни, меки, податливи устни". Разходи ръце по кожата на любимото същество и отдели време за всяко нежно, съкровено местенце. Затъмни бъдещите целувки на слънцето със своите собствени. Мини точно по пътя на лъчите. Вкусвай бавно. Успокояващо... Вземи въглен, химикал, молив за очи, червило - каквото имаш подръка и започни да рисуваш. Гледката, разкрила се пред теб, е опияняваща. Изпитваш потребност да я съхраниш. Избери си платно, използвай въображението си... Участвай в "Потъването на Созопол"...

http://knizhnomomiche.blogspot.com/2015/04/blog-post.html

„Потъването на Созопол” – спира ли дъждът след десетата бутилка водка?”

Какво общо имат изоставена на произвола на времето къща в Стария град на Созопол, мъж на средна възраст, който не трябва да бъде там, и десет бутилки водка? Отговорът е еднозначен – миналото. Миналото, което оставя дома да се разпада сам и необитаван, мъжа – да се връща към спомените и да се опитва да проумее хаосa в тях с помощта на десет бутилки водка. А след тях, очаква той, „нещо трябва да се случи”.

„Потъването на Созопол” е филм без глазура. Той показва един човешки живот с всичките непредвидими пропасти, които отваря, както и закъснелите ни опити да ги разберем и претворим. Показва истинското човешко безсилие и силата, която ни е нужна, за да се примирим с нещата, които вече са издълбани в камък и не могат да бъдат заличени. Затова и филмът е така истински и вярвам – така близък на зрителя.

„Потъването на Созопол” е огледало на нашата действителност и по-точно – на едно поколение с неговите собствени житейски кризи, които са белязали всеки един живот по един или друг начин, в една или друга степен. Има изкуство, което бяга от реалността, идеализира я, за да улесни съществуването в нея, да я направи по-лесно поносима, и друго, което я показва такава, каквато е. То поставя приятелска ръка на раменете ни и казва – „виж, не си сам, не си първият, не си и последният – всички минаваме през тези бурии”.

Созопол, показан ни от оператора Констанин Занков, е пуст, празен и мрачен – изграден наново свят. Созопол с много дъжд, малко цветове, малко присъствие – град, в който отиваш да умреш („А къде по-добре от Созопол?” – пита Чаво). Кадрите – дали навън (сиви, бледи и симетрични), или вътре в стария дом (с мелахноличните картини, неизмазаните стени и грубата мебелировка) – са изключително минималистични и монохромни. Показват по-скоро липса, а не присъствие. Вярвам, че дори да бяха черно-бели, нямаше да успеят да внушат това тягостно, обречено усещане.

Въпреки това, финалът е красив и вълнуващ. Нещо се случва не след, а с десетата бутилка водка. Пътят е открит в другите, а не в самотата. И докато Созопол бива погълнат от непрестанната буря и бавно потъва в морето, Чаво се издига от своето крушение. Остава над тъмната всепоглъщаща вода. Последната бутилка водка е изпита най-бързо. И дъждът не спира. Но точно тогава това няма никакво значение.

Християн Йовчев

Сп. „Под моста” от 28.11.2014

„Потъването на Созопол: Меланхолично писмо в бутилка”

Деян Донков се справя отлично с ролята на депресирания архитект Чаво – човек отдавна изтървал влака на собствения си живот. Раздиран от вина за смъртта на брат си и родителите си, за болезнения развод, за неслучилата се любов с Нева, той се чувства досущ като марионетка, конците на която се разхлабват с годините и отказват да я държат. Филмът прилича на стара детска мозайка, на която отдавна липсват някои от съставните елементи. И макар историята да е малко неясна, като писмо в бутилка, чието мастило е избледняло от солената вода, съдбата на цялата компания ти влиза под кожата и не спираш да мислиш за тях. Където думите не се разчитат си ги доизмисляш или просто оставяш празни места, като все пак се надяваш, че някой ще чуе отчаяния им зов за помощ и те ще дочакат своя хепиенд там, на прага на старата къща в Созопол.

Зорница Кънчева

Списание „Формално” №73/15.11.2014

„Потъването на Созопол”- другото възможно убежище”

Фабулата на „Потъването на Созопол” е като приказка: имало едно време един човек, който загубил всичко и решил да си даде последен шанс. Заминал за Созопол, взел 10 бутилки с водка, когато изпие последната водка, ще се случи или няма финалът на живота му. И наистина, финалът на живота на Чаво се осъществява в друго начало: чрез хората около него. Всички негови приятели пристигат в Созопол и когато последната бутилка с водка е изпита, те са отново заедно, но без странната жена в червено.Все пак тя невидимо присъства до приятелите си чрез своите електронни писма от другия свят.

Камерата на Константин Занков е уловила самотата, изоставеността и същевременно тъжната топлина на отминалото време. Камерата и режисурата обичат своите герои, обичат дъждовния Созопол, обичат бездомните кучета - последните посрещачи на изгрева и залеза. Един от финалните кадри на „Потъването на Созопол”, в който кучетата стоят на брега, обобщава живеенето ни. То е в очакване на другото, неизвестното, може би и на смъртта.

Ако възприемем Созопол като метафора на несбъдналите се намерения, то Созопол е и метафора на възможното бъдеще, затова, когато Джина се сбогува екранно с героите, тя казва, че в Созопол (в живота-бел.авт) няма логика и че след всяко потъване е възможно и ново издигане, стига да го потърсим. Всичко е временно, както и нашите спасителни убежища. Важното е да сме будни и присъстващи на точното място - тогава животът (Созопол-бел.авт.) ще ни се случи. Със сигурност!

Елица Матеева

Сп. „Пътеводител на културния стопаджия” от 17.10.2014